ВеБ:лог » 2006 »
.recentcomments a{display:inline !important;padding: 0 !important;margin: 0 !important;}
·:[ ВеБ:лог
]:·• • • • •
Онлайн дневник на Владо и Бо Георгиеви
Vladimir Georgiev's Blog
Life in USA, Bulgaria and the world as I see it
Calendar
August 2006
S
M
T
W
T
F
S
« Jul
Sep »
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031
Categories
Daily (357)
Hacks & Shortcuts (26)
Software (9)
Sound & music (44)
USA (420)
Български (724)
България (91)
Гости (1)
Емигрантски (94)
Комедии (10)
Лични (138)
Мизерии (51)
Пътешествия (71)
Спомени (26)
Техника и технологии (123)
Фирмени (22)
Фотография (21)
Archives
May 2008
April 2008
March 2008
February 2008
January 2008
December 2007
November 2007
October 2007
September 2007
August 2007
July 2007
June 2007
Meta
Login
Valid XHTML
XFN
Връзки (Links)
BG Bible
DV-2009
LAT2BG чрез 62c
Sci-Fi BG
UrbanStyle
БГ форум за микроконтролери
БГ форум за програмисти
Библиотеката на Борислав
Народна библиотека
Неолог
Снимки от България
Списание Космос
Предпочитани (Favorites)
Бо @ MySpace
Владо @ MySpace
Фотогалерия Георгиеви
Чета и (other blogs)
'Труд' нападна сляп
Ambient Defocus
FSA-BG Planet
LeeNeeAnn
Алекс Костова
Антония
Апостол Апостолов
Блогосфера на "Дневник"
Богомил Шопов
Григор Гачев
Гери
Даниел Панев
Дончо Ангелов
Ирина Марудина
Иван Бедров
Йовко Ламбрев
Камен Томов
Люба
Мишел
Нела Калова
Сашо Карчински
Тоше Буков
Христо Илиев
Web Tracker
Tonawanda, NY
Temp: 18CHumidity: 73%Wind: SE at 11 km/hDew Point: 13CBarometer: 29.84" Hg (1010 hPa)Clouds: overcastVisibility: 14.5 km
Plovdiv, Bulgaria
Temp: 16CHumidity: 52%Wind: WNW at 0 km/hDew Point: 6CBarometer: 30.03" Hg (1017 hPa)Clouds: clear skiesVisibility: greater than 10 km
Mon, 8/14/06
Сан Франциско - South Lake Tahoe
Filed under:
Пътешествия, Български, USA — Владо @ 10:58 pm
Този път надуваемото легло на братовчеда се представи много по-добре - явно проблемът миналата година беше в липсата на яка помпа :-). Можах да се наспя добре. Сутринта пуснахме новините, включихме лаптопите и зачакахме момичетата да дойдат от Марин Каунти, че да ходим на закуска. Бобо ни заведе в едно приятно кафене, където имаше хубави порции яйца, а и кафето им не беше зле. След закуска минахме през една китайска пекарна, за да се заредим с кифлички и пастички за из път - обстановката вътре беше като в стара българска сладкарница от 80-те години на миналия век. Само дето не миришеше точно на боза, а на нещо подобно. Cocoa buns се оказаха типично нашенски кифли, само че с пълнеж от настърган кокос, а не сладко или локум например. Опаковаха ни всички вкуснотии в една картонена кутия от торта, дадоха ни няколко пластмасови вилички и бяхме готови за път ;-). Преди това обаче се върнахме до къщата на Бобо, защото Вера трябваше да си ходи, а колата й остана там. Ние слязохме до плажа на Тихия океан за няколко снимки.
.
.
Ако някой ви каже, че водата на Тихия океан около Сан Франциско става за къпане в средата на август, не му вярвайте. Духаше доста силен и доста студен вятър от океана, а температурата на водата сигурно беше към 15 градуса Целзий. Бо нагази в нея, но само до глезените :-). Не ставаше за повече. Събрахме си малко камъни и се върнахме до къщата да си натоварим багажите.
Целта на днешното пътуване е South Lake Tahoe, така че трябваше да излезем от града по Bay Bridge, след това да караме пак по I-80 до Сакраменто и оттам да хванем US-50, което върви към южния край на езерото Тахо в Сиера Невада. След Сакраменто почнаха хълмчета и скоро навлязохме в планината. Добре че нямаше много коли нагоре, защото пътят е тясен (по една лента в платно) и с много завои. На всеки 700-800 метра има отбивки, където по-бавните превозни средства спират и пропускат образувалата се зад тях колона - това го видяхме два пъти. На всеки 3-4 мили има участък с по две ленти в платно, където по-бързите коли могат да наваксат малко. След доста завои и даване на газ по баирите стигнахме до един склон, откъдето се виждаше цялата долина с езерото.
.
Бобо ни каза, че преди да идем да си намерим хотела, няма да е зле да посетим Изумрудения Залив (Emerald Bay) - най-фотографираното място от езерото Тахо. Минахме през селото и продължихме по пътя от западната страна на езерото, който по едно време тръгна стръмно нагоре по маниер, който много ми припомни извивките по пътя Банско-х.Бъндерица и прегряващия ни Москвич 407, и изведнъж се озова на едно било. И от двете му страни имаше стръмни склонове, които слизаха директно в езерото. Паркингът за площадката на залива е точно след него, така че тъй или иначе там трябва да се кара бавно, защото има одста пешеходци наоколо. Едва намерих място да спра и слязохме да погледнем водите на езерото. В залива се намира и единственият за езерото остров.
.
.
.
.
Прочетохме на едното от информационните табла, че долу до брега на езерото има построено нещо като скандинавски замък и решихме да слезем и до него. Трябваше да се качим в колата и да минем още една миля до другия паркинг, който обаче се оказа платен. Ще попитате как се събира такса за паркинг в пустошта? Ами много лесно - в края на паркинга има информационно табло, на което са оставени едни малки пликове и формуляри. Попълва се един формуляр с информацията за колата (която се записва и на плика), слагат се $6 в плика и той се пуска в една здрава метална кутия с процеп, намираща се до информационното табло. Формулярът се оставя на арматурното табло в колата. Ако някой случайно реши да дойде на проверка, отваря кутията и сравнява пликовете с пари с формулярите в колите. Ние си платихме лептата, поснимахме се на каменната грамада, надвиснала над езерото, и се запътихме надолу към водата по един черен път.
.
Пътят до Викингсхолм е може би 1,200 метра, все надолу през боровата гора. Едно от разклоненията му излиза на плажа, откъдето успяхме да видим речния кораб, който обикаля езерото като туристическа атракция.
.
Водата на езерото е кристално чиста и ледено студена. През замъка има малък плаж, но сигурно там се къпят само моржове :-). Разходихме се по малкото кейче и отидохме да видим къщата по-отблизо.
Аз лично си помислих, че по някакъв магически начин сме се озовали в Едорас. Архитектурата на сградата е типично скандинавска, а по покрива му расте трева.
.
.
Не ни се тръгваше оттам, въпреки че слънцето се беше скрило зад отсрещния склон. Разгледахме картата на околността и видяхме, че наблизо има един водопад. Отидохме да видим и него, като аз се надявах, че оттам ще има друга пътека, която да ни отведе до паркинга. За жалост нямаше и трябваше да се върнем оттам, откъдето бяхме дошли. Уж не беше стръмно, но се задъхахме доста. На едно място по стар планински обичай използвахме едно кестерме - пряка, но много стръмна пътечка. Припомнихме си младите планинарски години, но сега ни беше много по-лесно без раници.
.
Като стигнахме до паркинга, се проснахме по гръб на камъните да си починем малко и после седнахме в колата и се върнахме в града. Трябваше да го обиколим два пъти докато намерим хотела, защото аз както винаги бях забравил да напечатам инструкции на хартия и се опитах да карам на спомени, но не се получи - хотелът ни беше в Калифорния, а ние неусетно преминахме в Невада. Е, не беше много неусетно, защото на невадската страна на State Line Road има две огромни казина, но нямаше как да завия по-рано - беше се стъмнило и имената на улиците не се виждаха много добре. Но в крайна сметка намерихме къде ще спим. Оправихме се, вечеряхме и се поразходихме из South Lake Tahoe, макар че там всички магазини затварят доста рано и единственото развлечение вечер остава казиното, но ние нямахме абсолютно никакво желание да ходим там. Гледките и впечатленията от деня ни бяха достатъчно.
Comments (0)
• • •
Sun, 8/13/06
По хълмовете на Сан Франциско
Filed under:
Пътешествия, Български, USA — Владо @ 11:54 pm
Сутринта си поспахме доста - беше ни се събрала бая умора от прекосяването на почти цял континент за има-няма два дена. След като закусихме аз пуснах момичетата да излязат за час-два, а аз продължих да си почивам - но онлайн. Включих си лаптопа в мрежата чрез жицата на Вера и можах да се осведомя за това какво е станало през двата дена неведение ;-). Бо и Вера ми звъннаха от мола да питат каква точно джаджа да купят, че да пусна безжичен интернет в къщата. Упътих ги и продължих да релаксирам в очакване на новата задача - настройка на wireless. То самата настройка не е толкова сложна, а и съм я правил доста пъти, но Вера има Macbook - а не бях пипал такъв компютър досега и се зачудих колко ли ще е трудно да се оправя с неговите мрежови настройки. Междувременно се чухме с братовчед ми и се разбрахме да минем да го вземем от тях рано следобяд като се натуткаме и да отидем да обиколим малко из Сан Франциско. Момичетата се върнаха, аз се справих с всички настройки доста бързо (дори и с тези на Мак-а :-)), натоварихме всичките багажи в колата, че планувахме да преспим у братовчеда тази вечер и потеглихме за града. Като се идва от Сан Рафаел се минава точно по Golden Gate Bridge, но нямахме време да спираме за снимки там. Братовчед ми ми беше дал инструкции по телефона как да стигна до тях, аз се пообърках малко, но това ни е трето идване в този град и си имаме поне малка представа за това как вървят улиците и откъде трябваше да минем. Аз карах, а Бо си отвори лаптопа и попадна на безброй безжични мрежи :-). Нямаше как да се свърже обаче, защото пътувахме и бързо излизаше от обхват… В два часа благополучно позвънихме на входната врата на Бобо, разтоварихме куфарите у тях и поехме към центъра на града.
Сан Франциско е най-красивият американски град, който досега сме видяли с Бо. Самият град е разположен на върха на един полуостров, обграден на запад от Тихия океан, на изток от водите на залива, а на север от протока Golden Gate. Полуостровът е силно хълмист и градът е застроен по склоновете на десетки хълмове, някои от които са доста стръмни. Улиците на града са също доста стръмни - не мисля, че съм виждал подобни наклони някъде другаде. Тротоарите не са пренаселени като в Ню Йорк, нито улиците са широки като тези в Чикаго. Градът си има собствен дух и чар! И на нас много ни харесват посещенията ни в Градът на Залива.
Първо се качихме на Twin Peaks - това е един от най-високите хълмове в града, откъдето се откриват хубави гледки във всички посоки.
Downtown San Francisco от Twin Peaks:
.
Alkatraz:
.
Бо:
.
След това решихме да минем по Ломбард стрийт - “най-кривата улица в света”. Улицата прави 8 остри завоя и е с доста голям наклон - склонът на хълма е с 27% наклон. Ошашката с коли, чакащи да се спуснат по улицата, почваше още от под хълма, и се придвижваше доста бавно. Бобо имаше време да слезе и да си купи кафе и поничка. Понеже Фордът е с цяла предна седалка, на която има място за трима човека, Решихме да седнем и тримата отпред - аз шофьор, Бо по средата и Бобо от другата страна. Лошото беше, когато трябваше да чакаме по баира - наклонът беше толкова голям, че трябваше да карам с единия крак на газта, а другия на спирачката, иначе колата тръгваше назад при потегляне. Чакането беше 20 минути поради факта, че беше уикенд, но си струваше. Минахме по улицата :-). Можете да свалите кратък видеоклип (1:28 минути, 154 МБ) със спускането ни надолу с колата оттук.
Като се продължи по Ломбард стрийт се стига до друг от известните хълмове на Сан Франциско - Телеграф Хил. Опашката от коли с туристи също почваше доста отдолу, но добре че сме си умнички и пуснах Бо и братовчеда да идат да се разходят на върха, докато аз бавно напредвах по улицата… Точно пред паркинга на върха има една жълта линия, където опашката спира и първата кола от нея чака някой да напусне паркинга, за да заеме мястото му. Този път се качихме и на кулата, от която също се откриват гледки. Асансьорът догоре струва по $3.75.
След като приключихме с разходките, отидохме в едно кафене в Италианския квартал, където Бо си беше уговорила среща с един свой съученик от Хр.Г.Данов в Пловдив - не се бяха виждали от 13 години, но се познаха и доста си поговориха. Братовчедът трябваше да ме учи как се търси място за паркиране в голям град - празни места няма и това е факт и за това човек трябва да се оглежда дали някой не излиза, за да заеме мястото му. В крайна сметка паркирахме на един многоетажен паркинг и си платихме $4 - беше невъзможно да се намери място покрай тротоара. След срещата отидохме да вечеряме, след което се срещнахме с Вера вечерта. След като си поговорихме, пратихме момичетата да спят у Вера, а аз отидох у Бобо. Надухме въздушното легло с помпата, която предвидливо си бях донесъл от нас, поговорихме още малко и легнахме да спим, защото същинското пътешествие из пустините на Калифорния започва утре :-).
Comments (0)
• • •
Sat, 8/12/06
През Сиера Невада
Filed under:
Пътешествия, Български, USA — Владо @ 11:31 pm
Невада (410 мили, 75 м/ч ограничение) ни посрещна с казината си още в момента, в който солената пустиня (както и щатът Юта) свършиха. Хълмчетата, които отделяха котловините една от друга, започнаха да стават все по-високи, а по околните върхове почнаха да се виждат преспи. Населените места около нас пак се срещаха сравнително нарядко. Продължавахме да се разменяме с Бо и да шофираме по няколко часа. Гледката около нас беше предимно планинска. Разнообразието дойде чак в края на щата - минахме през Рино (Reno, NV), което се опитва да бъде копие на Лас Вегас - има няколко големи казина и доста луди хора (карахме по магистралата през града с около 110 км/ч и точно през нашата кола отнякъде се появи групичка мотористи, които караха на задна гума и правеха какви ли още не щуротии…), но градът все пак е доста по-малък от Вегас и усещането далеч не е същото. Планините около нас почнаха да се изострят и така разбрах, че започнахме лека-полека да навлизаме в Сиера Невада.
В USA съществуват три големи планински вериги - Апалачите на изток, Скалистите планини в западната част на страната и Сиера Невада в Калифорния. От това, което съм видял досега, Апалачите приличат много на Родопите, Скалистите планини не мога да оприлича на нищо в България (заемат много голяма площ и имат много различни области - високи върхове, висока пустиня…), а Сиера Невада ми заприлича най-много на Рила - същите сурови скали, върхове и природа. По американски маниер планината е по-голяма и обширна от Рила, но усещането е същото!
Малко след Рино изкачванията взеха да стават по-осезаеми. Калифорния (210 мили) ни посрещна с добре дошли, пункт за растителна инспекция на колите (проверяват дали някой не внася разни необичайни за Калифорния растения или семена, които биха могли да съсипят флората й, но за наше щастие беше събота и на пункта нямаше проверяващи…) и доста разбита пътна настилка на магистралата. Предполагам, че пътят е винаги натоварен - свързва Bay Area с казината на Рино и курортите около Lake Tahoe, така че не ми е много ясно кога биха могли да го затворят за смяна на настилката… Спряхме за бърза почивка на един проход на 7,000 фута (2,142 метра) надморска височина и после се започна Голямото слизане. Пътят се заби в една клисура и доста се стесни - две платна с по две ленти разделени с тясна бетонна ограда и реката от едната страна на пътя. И жълта табела “Внимание! Слизане надолу през следващите 48 мили”. Завоите се подразбират от само себе си… Пътят беше пълен с коли и камиони и трябваше да внимаваме доста. Красотата наоколо беше удивителна!! Борови гори, скали, рекички, и от време на време изглед към Централната долина на Калифорния под нас. Аз не видях почти нищо от тази последна отсечка, защото зад волана беше Бо, а аз малко се опитах да подредя задната седалка и се разположих на нея с лаптопа с намерение да видя откъде точно ще трябва да минем за Сан Рафаел - крайната ни точка за деня. В крайна сметка реших да заобиколим залива от север по едно малко пътче, по което сме минавали и преди две години, но тогава имаше много трафик и 80-те мили от Golden Gate Bridge до Сакраменто ни отнеха три часа и половина. Сега всичко се движеше много по-бързо и в 19:30 слязохме от 101-а магистрала в Сан Рафаел. Трябваше да намерим къщата на нашата приятелка Вера, в която аз не бях ходил никога, а Бо беше посетила веднъж миналата година, и то на тъмно. Но бях намерил улиците на лаптопа и се взирах напред в табелките по кръстовищата. Свърнахме надясно на правилното място, Бо си припомни всичко и с уверена ръка паркира колата на стръмната алея пред къщата. Пристигнахме най-накрая… 2,660 мили за 48 часа - изобщо не е зле!
Вера ни посрещна с огромното си гостоприемство, трите си кучета и любимата на Бо тераса с изглед към залива на Сан Франциско.
Не се бяхме виждали отдавна и вечерта ни премина в доста разговори. Учудих се колко студено става в близост до водата след като слънцето се скрие - определено ми беше студено по боси крака навън. Но така е в Сан Франциско - зимата не е студена, но и лятото не е горещо.
Comments (0)
• • •
Равнината на Голямото солено езеро
Filed under:
Пътешествия, Български, USA — Владо @ 8:45 pm
Ако още не сте стигнали до тази проста житейска истина - много е добре човек да се наспи спокойно без да се буди през 15-20 минути облян в пот, мислейки си че той всъщност шофира и колата точно е тръгнала да излиза от пътя (както ми се случи точно три пъти докато дремех на мястото за почивка по-предната нощ :-)). Снощи навих часовника за 06:00 - исках да не губим време, че пак ни чака доста път. Уайоминг на светло ни посрещна със сиво небе и летен сутрешен дъжд. Отидохме да хапнем закуска и да заредим сандвичи за из път, седнахме във Форда и пак потеглихме. Чувствахме се съвсем бодри и свежи, но и гледките спомагаха за доброто ни настроение - пред нас се откриваха планините. Добре че не продължихме да караме снощи - щяхме да изпуснем всичко.
Преди доста години един мой приятел ми развиваше тезата, че Америка може да поеме още много жители над 280-те си (тогавашни) милиона - всички живеели главно по Източния и Западния бряг, а по средата страната била почти празна. Видях тази теория в практика - прехвърляме едно хълмче, магистралата се вижда долу в ниското, следващото по-високо хълмче е на 20-25 мили, а в котловината само 1-2 завода, някой и друг мотел до пътя и нищо друго. Нито къщи, нито села, нито градове. Ландшафтът там е лекичко пустинен, но може да се облагороди.
И Уайоминг ни омръзна след общо 400 мили…
Юта - 195 мили, 75 м/ч ограничение. Планините стават по-сурови и по-отвесни. Магистралата вие завои покрай ваканционни селца със ски-писти, шанци и влекове. Нали тук имаше зимна олимпиада преди няколко години, явно доста са настроили. Пътят ни минава точно през Солт Лейк Сити - мормонската столица. Чувал съм от приятели, че поне преди години градът не е бил много дружелюбен към разхождащите се туристи - местните имали претенции към облеклата им (особено женските) и прочее щуротии. Но нямаме планове да спираме! Градът май се разраства - почти цялото пространство между околните планини е застроено с нови кварталчета. Видя ни се по-голям и от Лас Вегас. Движението в града беше сутрешно и аз не можех много да отклонявам очи от колата пред мен, но Бо се оглеждаше за нещо по-интересно от редовните небостъргачи. Чувал съм, че главният мормонски храм е в центъра на града, но не можахме да го видим от магистралата.
Много по-интересно ни беше да видим Голямото Солено Езеро, което се намира много близо до града. Намерихме отбивка и спряхме да разгледаме.От отбивката не може да се познае, че езерото е солено - вижда се като голяма водна площ и нищо повече. Но отсрещният му край се губи зад хоризонта.
.
Продължаваме на запад. Езерото остана зад гърба ни. Бо беше на волана, а аз разглеждах атласа. На миля 50 от магистралата навлязохме във Великата пустиня на соленото езеро. Там видях една от гледките от Америка, за които си мечтаех едно време - когато гледах научно-популярни филми в България. Пътят върви все направо в продължение на почти 50 мили. От двете му страни все всичко е бяло - и не, това не е сняг ;-). Равнината е покрита с кристали сол, които блестят силно под лъчите на обедното слънце.
.
На няколко мили от границата с Невада има място за почивка в пустинята. Пада се на миля или две от пистата Боневил! Това име ми е познато от училищните години в Пловдив, когато събирахме картинки от турски дъвки Bi-Bip - единият автомобил беше Синята птица, който беше поставил някакъв световен рекорд за максимална скорост точно на тази писта. Слязохме за почивка и за малко снимки.
Великата солена пустиня
.
Бо върху солта
.
Сол…
.
След ходене през тази пустиня по обувките ви се полепя дебел слой сол…
.
Пътешественици
.
Пистата е наблизо
.
Comments (0)
• • •
Fri, 8/11/06
Buffalo, NY - Wyoming
Filed under:
Пътешествия, Български, USA — Владо @ 11:58 pm
След малко спане в колата се събудих доста освежен и продължихме. Все още имахме шансове да подминем Чикаго преди сутрешния трафик - изобщо не ми се губеше време за неща, които бих могъл да избегна…
Индиана - 150 мили, 70 мили в час ограничение. Плащат се $4.15. Към два часа до границата на метрополиса Чикаго (който се пада малко в Индиана - за мен е на миля 21, а там се плащат и парите за магистралата). Няма нищо интересно за гледане около пътя - предимно ниви с царевица. Добре че още беше тъмно :-).
Южната страна на Чикаго е голям транспортен възел - там се пресичат и разклоняват доста магистрали. На всичкото отгоре е и лято и това в северните щати е равносилно на “пътни ремонти”. Разкопали са всичко и човек трябва много да
внимава за отклонения и оранжеви табели. Аз толкова внимавах, че поех в грешната посока на разклона на I-294 и I-80. И на двете места има по $0.80 за плащане. Бо още спеше отзад, та трябваше самичък да се взирам в страницата с картата на метро Чикаго. Сравнително бързо намерих как да се върна и продължих по пътя си след кратка почивка.
Илиной - 161 мили, ограничение 65. 2:30 часа. Оттук на запад няма повече платени магистрали :-). Щатът е равен, но на мен ми беше интересно, защото никога не бяхме продължавали право на запад от Чикаго. Качвали сме се до Минеаполис, но това е на северозапад. Тук-там се виждаха полицаи с радари.
Айова (американците го произнасят като Айоуа, с ударение на първото ‘А’) - 306 мили, ограничение 70 м/ч. При влизането в щата от Илиной се минава по един голям мост над Мисисипи, която почва да става доста пълноводна. Щатът е по средата на Великата американска равнина и е доста… равен. Докъдето поглед стига се виждат ферми и насаждения с царевица (отново…). Магистралата минава през единственият по-голям град (и щатска столица) Де Мойн, но град почти не се вижда - явно е строен много нашироко. Тук поне има място за растеж на града във всички посоки. 4:40 часа.
Небраска - 455 мили (въздишка), ограничение 75 м/ч!! Границата между Айова и Небраска пък е другата голяма американска река - Мисури (което име местните май произнасят като ‘Мъзура’). Това е най-дългият щат по пътя ни на отиване. На всичкото отгоре пак е равен и съответно доста скучен. Сменяме се с Бо на всеки два часа - не издържаме по повече, а и доста мили оставихме зад гърба си. Няма ли най-накрая да стигнем до Скалистите планини?? На 150-а миля навлязохме в Планинския часови пояс и върнахме часовника с още един час назад. Какво ли ще е на връщане като ще трябва общо да прибавим три часа… Това беше първият ни нов щат за това пътуване - във всички предишни вече сме били.
На Бо се падна честта да шофира през последните 50 мили в Небраска, когато почнахме да виждаме първите хълмове на Скалистите планини, но времето тръгна на разваляне. Заваля ни доста силен дъжд, а по едно време едва ли не си помислихме, че около нас ще слезе някое торнадо - вятърът започна да подмята едни tumbleweeds (бурени с форма на топка), а от едната страна видяхме някакво черно було да се вдига от земята нагоре към черния облак над него. За наше щастие се оказа само прах… Разминахме се с торнадото.
Уайоминг - 400 мили, ограничение 75. Втори (и последен) нов щат… Докарахме бройката на посетените от нас щати до 40 - факт, с който винаги леко шашкам колегите американци. Целта ни е да посетим всички щати :-). В Уайоминг се намират два от най-известните национални парка - Йелоустоун и Гранд Тетонс. Някой ден ще трябва да посетим и тях, но ми се иска да сме заедно с децата. Сега се заехме само с нелеката задача да прекосим и този дълъг щат. Влязохме в него в 7 вечерта, 24 часа след като напуснахме Buffalo. Карахме докато се стъмни. Спогледахме се с Бо, видяхме колко всъщност сме уморени и решихме да спрем някъде да спим на легло. Нямаше смисъл да продължаваме. А и честно казано не ми се искаше да минем през Скалистите планини на тъмно. Около пътя почти не се срещат къщи, а и населените места са нарядко, така че през повечето време около нас беше абсолютна тъмница. Можахме да издаяним още 300 мили - чак до Rock Springs, където слязохме от магистралата и намерихме свободна стая още в първия мотел, в който спряхме да попитаме. Добре че мотелът беше типично американски - в стаята се влиза директно от паркинга и не трябваше да разнасям багажи по коридори и етажи. Докато донеса последната дреболия, бо вече беше заела позиция за спане в леглото и докато съумея да си измия зъбите, вече спеше дълбоко…
Равносметката - 28 часа път с изминати 1,770 мили (2,846 километра) през осем щата в три часови пояса. Поставихме нов семеен рекорд, който сигурно ще се задържи доста време ;-). За утре остават “само” към 900 мили, но ще караме през Скалистите планини и Сиера Невада и сигурно ще е доста по-интересно от днес.
И моите очи се затварят…
Comments (3)
• • •
Thu, 8/10/06
Ваканция 2006: Решението
Filed under:
Пътешествия, Български, USA — Владо @ 11:59 pm
Днес започва истинската отпуска - тази със смяната на обстановката и обиколките по далечни места. От няколко седмици съм купил самолетни билети за Бо и мен - ще летим до Лос Анджелес, оттам ще пообиколим малко по бреговете и трябва да идем до Сан Франциско. Багажът е почти приготвен, но все си има последни дреболии за уреждане. Бо излезе сутринта да напазарува храна, а аз се мотках в къщи като муха без глава и се чудех какво точно да правя освен да събирам още неща за куфарите. И не знам как ми щукна да седна да прочета малко новини.
Сутрин в къщи обикновено не е включен нито телевизор, нито радио. Мразя да ми дуднат на главата докато се събуждам. Разчитам на онлайн новини, които поглеждам след като пристигна в офиса, преди да съм се захванал активно да работя. Но нали днес съм в отпуска… не прочетох никакви новини рано сутринта. Погледнах ги в 11:30. И се вцепених - в Лондон открили терористичнa заплаха, по летицата цари хаос, не се знае какво точно ще стане. Почнах да се чудя какво точно да правим… Пуснах CNN да видя какво ще кажат по ТВ новините. И страшно се разочаровах като видях, че освен течности и гелове забраняват да се качва на борда като ръчен багаж всякаква електроника с батерии. Хайде пък сега как ли няма да се пусна лаптопа и апарата като ръчен багаж. А не ми се пътува из Калифорния като през 80-те - без лаптоп. Освен това имахме смяна на Синсинати с време между двата самолета час и десет минути - и ако първият полет закъснее, става една… При такива ситуации не се променя само един полет, а обстановката се развива лавинообразно и може да поседиш на междинното летище ден-два, и то без никакви гаранции дали и кога биха могли да те качат на самолет до крайната ти дестинация. Въздушният транспорт в USA обслужва милиони пътници и в нормална обстановка е ефективен, но за сметка на това и доста натоварен, а всекидневните операции се изпълняват едва ли не на ръба на бръснача и при криза от този мащаб всичко се променя много бързо и става много неудобно за пътниците. Трябваше да решим какво точно да направим - дали да отложим, да отидем някъде другаде или да намерим друг вариант, но определено нито на Бо, нито на мен ни се летеше точно в този ден. И седнахме да умуваме в мазето - един вариант, втори, трети… докато тя изведнъж не ми предложи “А не можем ли да наемем кола и да караме до там?”
Погледнах я и веднага пуснах търсене на Yahoo! Maps - от Buffalo до Сан Франциско ми даде 2,660 мили (над 4,200 километра). Никога досега не ни се беше случвало да шофираме чак толкова надалеч - ходили сме до Тексас, но това все пак е по-близо. Тук говорехме за прекосяване на почти целия континент. Сайтът даде и приблизително време за каране 37 часа. Не ми звучеше зле до момента в който не разделих милите на часовете и не получих средна скорост за цялото пътуване 70 мили в час - което е явно непостижимо! Но като погледах картите още малко реших, че е възможно да се стигне за 48 часа, особено когато се пътува на запад - тог
locus
kyiv apartaments service
-